Пропускане към основното съдържание

Джамбо, Африка!

Един ден, повече от година след връщането ни от Африка, докато разглеждам мои стари снимки от различни места из България, осъзнавам, че ми се губят доста подробности от местата, на които сме ходили. Не помня коя година е било, през кои места сме минавали, къде сме отсядали. Решавам, че е крайно време да събера в няколко реда преживяванията ни от Африка и да подредя и надпиша снимките, преди да се случи същото.

Моят първи трепет по Африка се породи още в най-ранните ми детски години, когато събирах картинки от дъвки и картички с африкански животни. Имах тетрадка, в която ги лепях, четях книгите на Джой Адамсън и Бернхард Гжимек и мечтаех и аз да стана изследовател и зоолог в Африка. В часовете по география за първи път се „сблъсках“ с върховете на Килиманджаро и явно се е пробудила някаква все още неосъзната любов, която си стана съвсем осъзната в по-късните ми години със „Снеговете на Килиманджаро“ на Хемингуей, „В подножието на Килиманджаро“ на Теню Казака и редица други пътеписи и разкази, в които се споменава легендарната африканска планина.

В подножието на кратера Кибо, Килиманджаро

Не си спомням кога за първи път гледах филма „Извън Африка“ („Out of Africa“), но знам, че и до ден днешен го гледам със същата емоция и вълнение. Въздейства ми изключително силно, изпитвам болезнен копнеж по Африка, към живота сред диви животни, акации, прашни червени пътища, африкански песни и тихи вечери сред полъха на вятъра.

Зоолог не станах, нито микробиолог, макар че няколко години ходих на кръжок по микробиология и развъждах в колби и буркани на балкона най-различни плесени и мухъли. Смятах да кандидатствам в Математическата гимназия в паралелка с биология, но новата ни учителка по биология в 7-ми клас успя за светкавично време да ме накара (както и целия ни клас) да намразя биологията и да се откажа от желанието си да я уча по-сериозно. Но както и да е, това е съвсем друга история.

Преди известно време споделих идеята си да заминем за Африка и да изкачим Килиманджаро с моята приятелка Боги и тъй като се познаваме прекрасно, беше ясно, че след като веднъж сме решили да го направим, ще се случи, независимо че нямаме точна идея кога. И двете сме от т.нар. корпоративни плъхове, които прекарват дните си затворени в офиси, с графици, задачи, срокове.

И така, в края на пролетта на 2013 година решението за заминаване за Африка е взето и още от следващия ден организацията започва. Решаваме, че няма да ползваме българска туристическа агенция - повечето оферти за изкачване на Килиманджаро, на които попадаме, включват само изкачването и в най-добрия случай - някакво сафари набързо (за ден-два) след това. Освен това и датите, които се предлагат, не ни устройват. Ние определено искаме да имаме повече време, планираме първо да изкачим Килиманджаро и след това да имаме по няколко дни в Танзания, Кения, Занзибар, а аз отдавна си мечтая да отида в къщата на Карен Бликсен, близо до Найроби, където е сниман и филмът „Извън Африка“. 

Любимото ни място за срещи с Боги – уютен непалски ресторант, изведнъж се превръща в нещо като офис, в който докато хапваме гореща грахова супа, леща и други вкусотии, започваме да избистряме плана. Това ми е най-вълнуващата част от всяко пътешествие. Намираме една изключително полезна книжка, която поръчваме по интернет, и се оказва, че почти всичко, което ни трябва като информация, го има там - списъци с местни танзанийски и кенийски агенции, препоръки, карти и т.н. Правим подробна програма къде искаме да отидем и я разпращаме до агенциите, които подбираме. Спираме се на една танзанийска агенция, която ще организира изкачването на Килиманджаро, след това - сафаритата, както и ще ни съдейства за трансферите до летища и хотели. Сами си купуваме билетите за полета от София до Танзания – с турските авиолинии през Истанбул, както и билетите за трите допълнителни полета в Африка, които ще имаме. Резервации за хотелите също правим сами. Събирането на необходимата екипировка отнема доста време, аз нямам почти нищо от това, което ми трябва, Митко има някои неща, Боги има почти всичко, тъй като преди това има опит от пътуване до Хималаите. За мен и Митко това е първо по-високо изкачване, предишният ни опит се изчерпва с българските върхове – Мусала, Вихрен, Черни връх и т.н. Правим и ваксините – задължителната жълта треска и препоръчителните коремен тиф и тетанус. Купуваме и необходимите лекарства за профилактика за малария, които трябва да се пият по схема.

И така, 10 октомври 2013 - дългоочакваният ден на заминаването настъпва. Трима сме – аз, мъжът ми Митко и приятелката ни Боги. Полетът от София до Истанбул е в 9:35 сутринта и продължава около час. Ще излетим за Танзания чак вечерта, така че имаме цял ден на разположение в Истанбул. Оставяме си багажа на летището и с метрото за 15-тина минути стигаме до централната част. Времето е слънчево, цял ден се разхождаме, хапваме вкусни турски манджи, сладкиши и сладоледи и привечер отново с метрото се връщаме на летището.

"Света София", Истанбул

Истанбул

Истанбул

Истанбул

Излитаме от Истанбул в 20:25 и след около 7-часов полет, в 3:20 местно време кацаме на международното летище Килиманджаро в Танзания. Летището функционира от 1971 г. и се използва основно от туристите, които посещават националните паркове – Килиманджаро, Аруша, Серенгети, кратера Нгоронгоро, езерото Маняра и други. Летището се намира близо до град Моши (около 40 км) и град Аруша (около 50 км). Ние имаме резервация за хотел в Аруша и тръпнем в очакване дали изобщо ще ни чака някой. Цялата организация за пътуването беше чрез имейли и навсякъде трябва да ни чакат различни хора, само един да го няма на някое от местата, цялата по-нататъшна програма се проваля. 

След проверка на жълтите ни книжки за задължителната ваксина за жълта треска, пръстов отпечатък и моментна снимка, се сдобиваме срещу 50 щ.д. с по една колоритна виза за Танзания, на която след уморителния дълъг полет Митко не може да разпознае собствената си снимка и решава, че са си сложили снимка на президента на визите. За наша радост и облекчение след излизане от летището съзираме усмихнат човек, който държи табела с имената ни. Ура, чакат ни! Цялата умора от пътуването изчезва, натоварваме се в микробус и след по-малко от час стигаме до Аруша и хотела ни. Часът е вече около 5 и половина сутринта, мятаме багажа и моментално заспиваме. Около 13 ч. на обяд сме се разбрали да дойде водачът за изкачването на Килиманджаро, за да прегледа екипировката ни. След няколко-часов сън, ставаме и разглеждаме къде всъщност се намираме. Мястото е вълшебно – отделни малки уютни къщички, които се състоят от просторна стая с баня, обзаведени типично по африкански с много дърво, цветни стени и шарени пердета. Отвън всичко е потънало в зеленина, навсякъде има непознати за мен цветя, храсти и дървета. 

Аутпост лодж, Аруша

Аутпост лодж, Аруша

Аутпост лодж, Аруша

След размяната на „джамбо“, което на суахили означава нещо като "здравей", рецепционистът се оказва много приказлив и ни разказва за себе си и семейството си, за града. Така разбираме, че Аруша е единственото място в света, където се добива минералът танзанит, любим на кинозвездата Елизабет Тейлър. Кръстен е така от бижутерната фирма Тифани, именно в чест на Танзания, където е открит и единствено в света се намира. 

Благодарение на сладкодумния ни събеседник, разбираме и че в Аруша се намира и единственият завод в Африка за производство на мрежи за комари, в които е вградена отблъскваща насекомите материя.

Към 13 ч., както сме се уговорили, гидът Стив пристига. Преглежда екипировката, като цяло нещата са както трябва, допълнително трябва да наемем само гети и по-плътни дъждобрани. Дава ни общи инструкции за изкачването и се разбираме в колко часа ще ни вземат на другия ден. Стив си тръгва, а ние отиваме на разходка из Аруша. Хората са много любезни и усмихнати, непрекъснато ни поздравяват с "джамбо". Харесваме си малък ресторант, съвсем близо до хотела, и хапваме набързо. До края на деня обикаляме из града, всичко ни е интересно – шарените пазари, хората, високите дървета джакаранда, с цъфналите си синьо-лилави цветове, претъпканите бусчета, които идват в изненадващи за нас посоки, докато свикнем, че заради обратното на нашето движение трябва да гледаме в другата посока при пресичане. Аруша е близо до границата с Кения, на около 1400 метра надморска височина, в подножието на планината Меру - втората по големина в Танзания, след Килиманджаро. Името на града идва от племето аруша, което се е заселило по тези земи през първата половина на 19 век. Градът е обграден от кафеени и бананови плантации, пшеничени и царевични ниви, земите са много плодородни и се отглеждат различни селскостопански култури. Населението е около половин милион души и включва различни африкански племена - аруша, масаи, вамеру, ираку, паре, има големи арабски и индийски малцинства, както и европейци и американци, които работят там. Преди да заминем за Африка търсихме из българските обменни бюра танзанийски и кенийски шилинги, но на място констатираме, че не е имало нужда да се притесняваме, на всяка крачка има обменни бюра.

Аруша

Аруша

Дърво джакаранда, Аруша

Аруша

Аруша

Аруша

Купуваме си гривни, дървени фигурки и картички и докато се прибираме към хотела буквално за минута слънцето се скрива. Наистина много впечатляващо нещо са залезите и изгревите, близо до екватора. След 2 седмици ще видим и приливи и отливи, за каквито само сме учили едно време в училище, но това ще се случи, когато стигнем до океанския бряг на Занзибар. Дотогава ни предстоят още много емоции и приключения из Танзания и Кения. Засега вечеряме в хотела, пийваме от местната бира Килиманджаро и по-късно се прибираме по стаите, да си приготвяме екипировката за изкачването на Килиманджаро през следващите няколко дни.

Една от местните бири (съвсем разбираемо) се казва Килиманджаро😊

Коментари

Популярни публикации от този блог

Село Лисиците - изгубено в тишината

Родопското село Лисиците се намира на около 8 км от Кърджали, но до него може да се стигне само с лодка по язовир Студен кладенец или по най-дългия в България въжен мост.

Установяваме предварително, че за да отидем до въжения мост, който ще ни заведе до селото, е необходимо първо да стигнем до село Широко поле. От там трябва или да хванем влака, който минава веднъж на ден (само сутрин), до жп спирка Лисиците, или да вървим пеша до същата спирка, което отнема около 40 минути. Избираме втория вариант и оставяме колата в края на село Широко поле. Пътеката се движи успоредно на железопътната линия и разкрива чудесни гледки към язовир Студен кладенец. На места влиза в борова гора.

Елбрус - кавказкият исполин

Една седмица. Само толкова е времето, за което ще трябва да отидем до Русия, да изкачим най-високия връх в Европа - Елбрус (5642 м), да разгледаме все пак нещо извън планините, и разбира се, най-важното - да се върнем живи и здрави.

Храмът на богинята Хатхор в Дендера, Египет

За повечето посетители Египет е мястото на Великите пирамиди, на проклятието на фараоните и несметните богатства на най-прочутата гробница в света – тази на Тутанхамон (или както галено го наричат днес в Египет – царя Тут). Извън тези устойчиви клишета на съвременната масова представа за египетските древности и завладяващото очарование на Ориента, масовият турист не успява да научи и види много от тази страна. А освен с едни от най-древните паметници на цивилизацията, Египет се слави и с най-добре запазените храмове от времето на гръко-римския период. Макар и навсякъде из Средиземноморието да са запазени градежи и храмове от времето на Елинизма и Римската империя, единствено в Египет тези храмове са съхранени в такова прекрасно състояние. Това се дължи както на тяхното местоположение (някои от тези храмове са строени далеч на юг, на близо 900 км от съвременно Кайро, в самите подстъпи към сърцето на Африка), така и на това, че повечето са били засипани от сахарските пясъци и едва през…